„Излишък“ затваря албума като равносметка на всички негови основни теми — порастването, любовта, вината, носталгията и страха да не останеш само спомен. Песента връща булевард „Свети Димитър Солунски“ като символично място, през което минават почти всички емоции на разказвача: първата любов, самотните разходки, приятелствата и промените. Главната идея тук е, че спомените едновременно топлят и тежат. Разказвачът живее между желанието да запази миналото и нуждата да продължи напред. Текстът постоянно противопоставя старите чувства срещу новите хора, детето срещу порасналия човек, мечтателя срещу уморения разказвач. Финалната среща с момичето действа като затваряне на емоционалния кръг на албума. След толкова песни за липсата, обвиненията и спомените, двамата най-накрая говорят спокойно. Последните редове променят смисъла на заглавието — спомените вече не са „в излишък“, а доказателство, че нещо е било истинско.
[КУПЛЕТ 1]
По булевард „Свети Димитър Солунски“
щурците пеят и ми идват спомени.
Ръцете ледени, за още живите скърбя.
Не вдигам телефона, като нашите звънят.
Мразят, кат се прибирам пеша през нощта.
Минава вече два — няма душа в този мрак.
Оттук минавах с момичето, което обичах.
Изпращах я на гарата и сам се прибирах.
Десет километра пеш в мрака всеки ден.
Майка ѝ се притесняваше за мен.
Някъде ще ме причакат, имам много врагове.
Аз ѝ казах, че е терапия за всеки мой проблем.
Тя ми каза тогава да се разхождам през деня,
но сърце не ми дава да кажа,
че проблемите ми идваха от нейната дъщеря.
Не е ли иронично?
Вече тва е спомен, а за нея бил съм в излишък.
[КУПЛЕТ 2]
Може би не личи, но на вчера се възхищавам.
От 2020 пиша писма, които не отварям —
просто капсула на времето с моя краснопис.
Обичам видеа да снимам, знаеш — спомени.
Някъде в някой харддиск живя и ти.
Още живееш там — там и аз съм жив.
Там запечатан е и някой летен ден.
Опитвам се да си спомня к’во беше детството за мен.
Не е лесно. Никой не каза кога е краят —
пълнолетието какво е всъщност? Изходът на рая.
Ставаме рая със загубено време.
Нямам още двайсет, а пък спомените носят бреме.
Продължавай да скролваш нагоре в чата —
елегии сами се зараждат.
Тлееш по пътя за Струмско. Споменът не чака –
ярост позната само на булеварда.
[КУПЛЕТ 3]
Още една година отмина, с друго момиче излизам.
Същата интрига. Прибирам се с молитва
тя да не е актриса. Звездите ми се присмиват —
явно спомена помнят те още, трудно се изтрива
по булевард „Свети Димитър Солунски“
минавам пак, следващото лято — с приятели.
Не се прибирам сам, мамо, спокойно ти заспивай си.
Не вярва на компанията — мирише на цигарен дим.
Зверска мъгла — гледам едвам,
с радиото пак, NY State of Mind.
Проблемен съм — свят без теми умира от глад.
С промени свикнал съм аз, но още гонят ме, да!
Тези спомени, за к’во са ми? Косвено са отронени.
Помня общи погледи — бяха проточени.
Малко погледи, без очен контакт, говорим си.
Пред мен салата, която не съм опитвал преди.
Вода, която ми поръча — чашата има следи.
Защо покани непознат? Въпросът все ми се върти.
Сега ме гледа отдалече, с присвити очи —
едва познава човека, за когото писа творби.
Отляво и отдясно виждам аз познати души,
но явно ни е все едно — на маса със спомени.
Въпросът ми е: като бъдещето те срещне с вчера —
ще я прегърнеш ли или ще мълчиш с нея?
[АУТРО]
Заговори ме и аз се усмихнах —
на ум смятахме кой на кого му липсва.
Очите ѝ същите, кат’ когато ги загубих.
Не бяха излишни нейните няколко думи.
