„Поетите са Най-Лошите Хора“ е дванайстата песен от албума „Апострофи“ и въпреки че е добавена последна в траклиста, тя бързо става личен фаворит на Георги. Песента е разказана от перспективата на трима български поети, чиито истории се свързват с историите на Ice G в по-ранните песни от албума. Всеки от тези поети носи своята уникална трагедия и болка, които отразяват конфликта между творчеството и личния живот.
В тези три истории се разказва как поет би предал любовта, приятелството и дори себе си в името на изкуството. Те се изправят пред трудния избор между лични и социални отношения и творческото си вдъхновение, като се задълбочават в конфликтите на тези, които отдават всичко за словото, но в същото време остават изолирани и разбити от вътрешните си демони.
Песента използва поезията като метафора за вътрешния свят на изпълнителя и неговите дилеми, свързани с творчеството. По този начин „Поетите са Най-Лошите Хора“ не само засяга темата за саможертвата в името на изкуството, но и представя поетите като фигури, които често са принудени да се сблъскват със собствените си вътрешни конфликти, за да постигнат нещо значимо в творческата си кариера.
[КУПЛЕТ 1]
Седя отегчен, празен лист в ръката ми,
чудя се тайно какво ми става тези дни.
Рядко се случва да нямам муза, нито дума.
Може би трябва по-добре да се вслушам.
Но ето, на този излет, търся нещо ново,
лятото роди нещо хубаво и сложно.
Тя дойде при мене, с усмивка, пълно с хора,
протегна ръка, каза: „Аз съм Лора.“
Има хубави очи, отдавна не бях виждал,
от когато моята последна любов мина.
„От дълго време съм почитател на вашите слова,“
каза тя, и май влюбих се аз.
Дали наистина или се влюбих в т’ва, което носи?
Любовта на поета дава рими, прози,
поеми, строфи, дори да дава болки, слагам синекдохи.
Листът сам се попълни, творбите са готови.
След първата ни среща имаше втора и трета,
бавно ставах аз отегчен от сюжета.
Но Лора даваше муза като по чудо,
зат’ва не исках да си тръгна, а пък беше и луда.
Страшно ревнива, напълно я разбирам,
но една есенна вечер сякаш ѝ писна.
Спор, в главата ми повтаря се като ритъм,
тя каза: „Ти ме използваш за твоята стихосбирка!“
„Ти не ме обичаш, ти не си лоялен.
Обществото ни гледа, ти мене обвиняваш.“
Тя крещеше, пищеше, от стаята си тръгнах,
После чух изстрел и всичко млъкна.
Кръв върху листята, които пиша от години.
Муза, която ден и нощ тя не спира.
Рязко удари спирачки, съдбата проклета,
заради мен Лора имаше дупка в сърцето.
[КУПЛЕТ 2]
Царуват звездите, а на изток слънце изгрява,
музата е нещо, което липсва оттогава.
Моята емпатия, донякъде проклятие,
минорна мелодия, вечно в очакване.
Получих писмо от стар приятел, съученик,
бях сигурен в т’ва, когато видях онзи плик.
Очаквах поздрав: „Как си, Никола?“
Някакъв подвиг от източната природа.
Морето ме обича, но сричам четейки писмото,
прозаична форма формирам бавно в строфи.
Отчаяно крещи мастилото на листа: „не мога!“
Моят стар приятел е в голяма тревога.
Мизерия, носталгия, депресия на глас неизвестен,
в думите чух моторна песен.
За неговата болка написах стих вечен,
той чакаше отговор, аз го публикувах във вестник.
[КУПЛЕТ 3]
Политическите репресии ми дават мастило,
и знам, моите свободни стихове парят като коприва.
Аз съм опозицията и няма да се крия,
под всеки стих, който пиша, подписвам – Гео Милев.
Бих умрял за моите думи, като Ботев,
50 лета по-късно, ето пак, ние сме роби.
Моят отговор е скрит дълбоко в метафори,
моят лексикон ще доведе до смъртта ми, но…
Няма да бъда сляп, виждам несправедливост.
Чуй моя глас, шедьовър върху хартия.
Послание към вас, добре знаете къде съм.
Нещо авангард за онзи страшен месец.
Привърженици убити без съд,
съдбата ми май е същата, тя е на път.
Заведоха дело, ще ме хвърлят в килия,
не съжалявам, има още к’во да напиша.
Истината е над мен, бих умрял за факта,
предадох огледалото си, не и моя разказ.
Днес ме викнаха в полицията за справка…
и повече не ме видяха.
